Дясната ръка на Волдемор

Lost and sad Брой мнения : 135 Registration date : 20.06.2007

Новото разказче е нещо за което си мисля доста отдавна и да не забравя да благодаря на Вили, че се съгласи да редактира главите. Причтно четене

If you crie, then you are weak!
If you screem, again you're weak!
If you fall, once more you're weak!
But one Lestrange is never weak!
Девиза на Белатрикс.....(Измислен от мен разбира се)

Младото момиче затръшна бясно вратата след себе си и започна да чупи всичко което попаднеше пред очите й. Това в последствие се оказаха две вази,поставени върху голямото бюро в десният ъгъл на огромното помещение, малкото огледало,окачено над празната тоалетка и каната с вода,поставена на черешовото нощно шкафче.
Червеноокото момиче продължи да кръстосва надлъж помещението, докато ругаеше тихо и търсеше следващият предмет, готов да бъде унищожен.
Как можаха да й причинят това? Нима родителите й се бяха побъркали?
Чернокосата се тръшна ядосано на леглото и пое успокоително дъх няколко пъти. Отпусна се назад и се излегна на меките, черни копринени завивки. Тъй като в стаята беше доста горещо, хладната материя поуспокой кожата й и я разхлади малко. Черният балдахин не успяваше да спре всички слънчеви лъчи, опитващи се да достигнат до младата красавица. Това допълнително я раздразни ,тъй като си даде сметка, че някой е дръпнал черните завеси на прозорците – навик, който можеше да има само майка й.
С рязко движение се изправи и скочи на земята, после се запъти към двукрилите френски изделия и ядно дръпна пердетата, коiто едва не се скъсаха от силният натиск.
Груб мъжки глас прекъсна мислите й и прикова цялото й внимание към заключената врата.
-Белатрикс веднага отвори тази врата!
Момичето се почуди само за момент и след като се убеди в решението си, отново се изпъна на леглото и със сърдит глас извика:
-Няма!
Няколко секунди човекът от другата страна мълча,а с още по груб глас изрече:
-Отвори проклетата врата преди да съм я разбил!
-Майната ви! – ядосано отвърна Бела и бързо пъхна магическата си пръчка по – навътре в джоба.
Отново няколко секунди мълчание ,след което някой прошепна съвсем тихо:
-Алохомора!
По дяволите, защо не се бе сетила да заключи вратата с някое заклинание, а просто бе превъртяла стария ключ.?
Надигна се,седна по турски на дюшега и насочи студеният си, разярен поглед към мъжът, който с пръчка в ръката, влизаше в спалнята й. Беше доста висок – около 1.95 с черна ,късо подстригана коса, кафяви очи и ледено изражение. Носеше зелен халат до глезените без никакви чехли, обувки или чорапи.
След него в покоите на Белатрикс влезе ниска слаба жена, не повече от 1.65, но с невероятно красиво лице и перфектни форми на тялото. Имаше руса коса и светло сини очи, който много добре пасваха на бялата, прилепнала по тялото рокля, която бе облякла.
Мъжа пристъпи заплашително към леглото и размаха предупредително пръчката си.
-Следващият път когато кажа да отвориш вратата, значи да го направиш преди да ми е прекипяло! – заплаши той, а в очите му проблеснаха опасни пламъчета.
-Мечтай си! – предизвика го младото момиче и гордо вирна брадичката си.
-Не ме предизвиквай, Бела! – Изкрещя разярено мъжа, но щом усети ръката на жена си върху рамото си се поуспокой малко и свали ръката си.
-Слушай миличка – започна красивата жена – Преместването в ново училище не е толкова лошо. Ще се запознаеш с нови хора, може и учителите да са по – добри…
- Мамка му,не искам да се местя! В „Глейс” се чувствам отлично. Нямам нужда да се запознавам с нови хора, а преподавателите тук са си много добре! –извика с всичка сила чернокосата и извърна глава настрани, за да не среща погледа на родителите си.
-Красавице, в „Хогуортс” не е никак лошо! Пък и сестра ти учи там. Ще можеш да я наглеждаш…..
- И защо решихте, че точно аз трябва да я наглеждам?! – Отново изкрещя Бела ,докато връзваше дългата си до кръста коса на конска опашка.
-Защото си й по – голяма сестра, а и наскоро Нарциса се оплакваше, че някакво момче от нейният курс я е закачало.
-Майко – Започна Бела, поемайки си дъх. Опита се да звучи възможно по – спокойно, което точно в този момент не й се отдаваше особено много. – Сестра ми е вече на 15, след месец ще навърши 16. Не е малка, мисля, че може и сама да се оправя.
-Дъще не те местим само заради сестра ти, ако това си, си помислила. – Баща й коленичи пред нея и взе хладните й ръце в своите. – Хиляди пъти съм ти доверявал тайните на фамилията и моите собствени. – Той целуна с любов пръстите й и отново вдигна поглед нагоре. – Знаеш, че организираме нападение, и в момента това училище е най – безопасно за теб….
-….Защото и децата на другите учат там – довърши Белатрикс с нотка на отегчение – Това го чух вече. Не разбирам защо в „Глейс” да не е безопасно, че ще ме местите? – Не го изчака да отговори и продължи – По дяволите не искам да напускам. Свикнала съм тук.
-Това е последната ми дума. Тъй като има още две седмици от ваканцията, предполагам, че писмото ще дойде в други ден.
-Какво писмо? – попита тъжно дъщеря им
-Това с нещата, който ще ти трябват през новата учебна година. Все пак си седми курс и ще са ти нужни повече материали. – Допълни сухо мъжа и се изправи на крака.
Белатрикс само изсумтя презрително, отпусна се върху мекото легло и им обърна гръб.
Двамата родители само въздъхнаха безпомощно и хванати под ръка излязоха от стаята.
Момичето започна нервно да се върти в леглото. Искаше й се да крещи докато остане без глас, но после размисли. Каква би била ползата от това? Родителите й нямаше да променят решението си. Как не й се искаше да прави това против волята си, но, по дяволите, нямаше избор. Имаше чувството, че ще полудее в тази стая, като си помислеше какъв разговор бяха водили с родителите й тук, само преди минути.
И реши- Щеше да излезе. Без значение къде, просто да се махне.
-Дали да не ида да видя Луциус? – тихо се попита сама, докато гледаше отражението си в туко – що поправеното огледало.
Малфой младши и бе скъп приятел и бе дин от малкото хора, с които споделяше някои неща – не всичко, но повечето си проблеми.
В душата и бяха останали кътчета, здраво заключени, застопорени с железни греди, които никога не би споделила с някой. Слаби чувства, мисли, желания……Неща, които в никакъв случай не можеше да си позволи.
С бавна крачка се запъти към гардероба си и с трясък го отвори.
Когато купчината от намачкани, просто така напъхани вътре дрехи, я затрупа, тя едва ли не си помисли, че ще умре от задушаване. Избута няколко палта от себе си и побърза да се изправи. За кой ли път си мислеше, че би било добре да подреди малко дрешника си…..Не колкото и да й се искаше, знаеше, че няма да го направи – без точно определена причина, просто не би го извършила.
Измъкна с много усилия – както си помисли – едни мъгълски протрити дънки и тъмно зелен пулове и започна да се преоблича.
След като приключи и с тази задача, набута дрехите обратно и с огромни усиля затвори крилата на гардероба.
Наново върза косата си,този път с един по малък черен ластик, и закрачи унило към вратата.
Сама не съзнаваше, колко съблазнителна, секси, сладка и най – вече красива изглежда в тези обикновени, всекидневни дрехи.
Беше наследила красотата на майка си, грациозните и движения, фините очертания на тялото, но черните коси бе наследила от баща си. Както й буйния си характер, твърдостта, непоколебимостта, лоялността, презрението към по – нисшите както и много други черти от характера си.
Никой от родителите й обаче, не знаеха от кой е наследила тъмно червените си очи. Като два рубина те изпъкваха от бледата й кожа и й придаваха още по красиво изражение.
Учудващото бе, че тя наистина не съзнаваше колко е красива и привлекателна, но пък и не й пукаше. Не и пукаше какво мислят околните за нея, не и пукаше дали я харесват или не. Просто живееше живота си.
Заслиза шумно, едва ли без да иска, по каменните стълби, покрити с зелен килим и прелетя през хола, без да обръща внимание на втренчените погледи на родителите си.
Грабна палтото си и отвори входната врата на имението „Лестранж”.
-Но мила, навън е 28 градуса, ще умреш от горещина! – загрижено отбеляза майка й, която я оглеждаше от главата до петите.
-Там където отивам е студено, майко! – остро отбеляза Белатрикс – И не, няма да ви кажа къде излизам. – После се обърна с затръшна вратата след себе си. Нищо повече не се чу.

-Рекс, дали Белатрикс ще ни прости някога, че й причиняваме това? – Угрижено попита русата жена и положи длан върху тази на съпруга си.
-Не зная Вайълет… Все пак е наследила моя характер и не вярвам да е много наранена….Предполагам си мисли, че сме и отнели всичко хубаво, но след време ще разбере, че е само за нейно добро.
-Надявам се, мили, надявам се. Но тя изглежда толкова огорчена…..-Едва не проплака синеоката.
-Ще й мине съвсем скоро, а й съм сигурен, че там ще намери приятели.
-Преди да ги потроши с буйния си нрав?
Искреният смях на Лестранж старши прозвуча из цялото огромно имение и отекна извън старите каменни стени. О, да дъщеря му наистина бе твърде буйна за момиче, но това и помагаше да бъде силна и едва ли бела съжаляваше, че той я бе хокал така ожесточено като малка. Пък и сега каквото и да се опиташе да и направи..- Е просто не се получаваше. Гордееше се с дъщеря си….

Когато неприятно усещане от магипортиране в стомаха й изчезна, тя се изправи напълно и огледа около езерото. Намираше се в земите на семейство Малфой, а точно по това време Луциус трябваше да е някъде навън.
Не съжаляваше, че се бе облякла хубаво – температурата около водния басейн бе по ниска от нулата и дъха й моментално се превърна в бяла пара.
Загърна се по – добре в дългото до земята палто и тръгна към източния бряг от където дочу викове. Най – вероятно бяха в малката дървена къщичка, в която Малфой младши се забавляваше с приятелите си, или се криеше когато вършеше нещо нередно. По звуците, които идваха от вътре, Белатрикс се досети, че този път е второто. Пристъпи уверено към малката врата и оглушително я отвори. Влезе вътре с усмивка и се подпря на страничната греда.
Райлис Цабини, Брайгър Нот и Луциус Малфой я изгледаха само за секунда, след което продължиха заниманието си.
Когато Бела погледна към краката им, който се движеха ожесточено, забеляза някакъв мъж, свит на кълбо, който доста силно плачеше. Тримата седмокурсници с всичка сила го ритаха в ребрата и гърба, без дори да обръщат внимание на молбите му.
Когато мъжа внезапно загуби съзнание, момчетата се отпуснаха на една пейка и загледаха към Лестранж.
-Охо, и това ако не е Белатрикс….-започна с усмивка Брайгър и я огледа – хубава както винаги!
Младото момиче се усмихна още по широко и срещна сините очи на Луциус
-Какво те води насам ,Бела? – поопита Малфой и изтупа десния си ръкав от невидимата прах.
-Ако ви е неприятна моята компания, просто кажете и си тръгвам. – момичето се завъртя на пети и понечи да излезе, когато и тримата звучно изкрещяха:
-НЕ!!!
Веселият й смях изпълни малката къщичка и накара другите да се усмихнат.
-Хм….Луциус на теб не ти ли бяха забранили да тормозиш мъгъли? – Попита чернокосата, докато оглеждаше тялото на пода. Учудващо, но не изпита никакво състрадание към клетия мъж.
-Не, това беше Мал.
-А къде всъщност е той?
-Забранено му е да тормози мъгъли. – лаконично отвърна Луциус и се усмихна.
-Бела, разбрах, че вашите са те преместили в Хогуортс? – Обади се просто по между другото Райлис.
Усмивката от красивото й лице веднага се стопи, а очите и гневно проблеснаха.
-Моля те, не ми напомняй. – Изсумтя червенооката и се загледа през отворената врата.
-Ще видиш, че там не е толкова лошо, Белатрикс! – Властно рече Луциус….

Lost and sad Брой мнения : 135 Registration date : 20.06.2007

И(звинявам се за правописните грешки, но редактора ми си легна! Ето и новата глава.Molq wi za obstoen komentar.

Диагонали бе претъпкана както всички дни преди започването на учебната година. Тълпи от хора се редяха около магазините, ахкаха и се възхищаваха на новите изобретения като „Светкавица – Нимбус”, последен модел метла съчетание от двете фирми, решили да направят общ проект. Е да наистина цената й надхвърляше 1000 галеона, но за преофесионалните играчи бе безценна.
Сладкарниците и кафетата бяха претъпкани от посетителите, решили да си починат след или по средата на пазаруването, опашките в книжарниците се редяха чак до средата на уличката, а от магазините за пръчки и животни се чуваха виковете на пазарещите се за цената на дадено нещо.
Белатрикс пристъпваше отегчена до болка, след майка си и сестра си нарциса и си играеше с един кичур от правата си коса. В момента това занимание и се струваше доста интригуващо. Вече бяха накупили всичко за училище и на двете момичета, но майка й бе настояла да пообиколят магазините, за да похарчат малко от парите на баща й.
Изведнъж Бела подскочи, уплашена от вика на майка си и побърза да види какво става.
Застана до нея и я загледа в очакване.
-Миличка – започна Вайълет с такова въодушевение сякаш е видяла мъжа на мечтите си – а той не беше Рекс. – Погледни тази невероятна рокля! Вече си представям как добре ще седи на прекрасното ти тяло и колко хубаво ще контрастира с черната ти коса!
Бялата рокля поставена на витрината наистина бе невероятна. С голи рамене, впиваща се в талията и отпускаща се надолу, с широки ръкави и копринена мекота, тя бе нещо съвършено.
В мига, в който Белатрикс я видя, цялата се разтрепери.
Та тя не носеше рокли! Мразеше рокли! А сега майка й щеше да купи това парче плат, непокриващо тялото ти.
-О, не! Майко изобщо не си и помисляй, че ще облека рокля! Дори и от злато да е не можеш да ме накараш….. – Преди да успее да довърши майка й вече бе влязла в магазина и се уговаряше с продавачката.
Белатрикс само въздъхна отчаяно и се облегна на вратата.
Скоро Вайълет излезе с огромен плик в ръцете и с усмивка – 24 карата.
-когато се приберем задължително трябва да я пробваш, направо е невероятна, а и е от истинска коприна, направо…..
- За бога мамо, как да ти обясня, че няма да я носа!
- Но мила можеш да я ползваш на някой бал…
- И кой ти каза, че ще ходя на който и да било бал? – Момичето не дочака отговор, а се запъти към Продънения котел, с неутолимо желание да се прибере.
Не разбираше защо майка й винаги избира последният момент за пазаруване. Първият и ден в новото училище бе утре и тя искаше да се наспи добре, за да бъде напълно отпочинала. Трябваше и да събере нещата си……О, как не и се искаше да се мести!
-Белатрикс поне можеш да ни изчакаш! – Извика Нарциса, носейки около десетина плика, в който Бела бе сигурна, че има само глезотии.
-Ами вие се поразмърдайте малко! – отвърна момичето силно раздразнено.
- Кога ще се научиш, че за да купим това което ни трябва се иска време то да бъде подбрано….
- Дрън – Дрън….Стига глупости и хайде да се прибираме вече защото искам да поспя!
- Добре Бела, прибираме се! – въздъхна тежко майка й и почука върху тухлената стена.
Щом се озоваха в мъгълски Лондон, трите се магипортираха пред портите на имението Блек и Белатрикс влетя вътре като подплашена от див звяр.
Но не беше нищо толкова добро. Не можеше да си представи нищо по – мъчително от това да обикаля магазините с майка си и сестра си. Просто не можеше. Дали я наказваха за нещо, че й причиняваха това?
Подмина баща си като пътен знак и единственото с което го удостой бе злобен поглед. После звучно затръшна вратата на стаята си и я заключи със заклинание.
Запъти се с бавни крачки към банята, като през това време се събличаше и оставяше пътечка от дрехи по пода. Пусна двете малки кранчета над ваната и зачака тя да се напълни, като между временно сипа ароматизирано масло в водата от което тя зауха прекрасно на рози и лилии.

„Просто те използвах! Ти беше само пионка в моята игра. Ха, нима наистина смяташе, че аз…..Колко си наивна! Всичко свърши, аз постигнах целта си. Съжалявам, че трябваше да го разбереш точно така…..Като се замисля – Не, не съжалявам защото не ми пука за теб и твоите чувства.”

Бела се сепна и стреснато отвори очи. Осъзна, че бе заспала във ваната, а водата бе ледено студена. Разтърси възстановително глава и бързо се измъкна от банята увита само в една бяла памучна кърпа, която едва стигаше до средата на бедрата й.
Приседна в края на леглото и започна да реши косата си. След като се облече и изгаси свещите се пъхна под топлите завивки и уморено заспа.

-Нарциса Блек, на секундата ела тук и се нахрани на масата като нормален човек!
Белатрикс сънено отвори очи и се зачуди какво я бе събудило. Едва когато се надигна и отметна дебелите завивки осъзна, че баща и крещи по сестра й.
О, това дребно, нагло създание! Заради нея сега нямаше никакъв шанс да се наспи като хората. За гарата трябваше да тръгнат едва в девет часа, а сега бе 7.00. Живота определено не бе справедлив. Заоблича се сякаш бе дрогирана, а в това състояние тази дейност и отне около 20 минути. Заради сресването на дългата си коса, тя се забави още 15 и чак когато се увери, че в семплата черна роба, пристегната в талията изглежда добре, се реши да слезе на закуска.

-О, ти реши да ни правиш компания! – усмихнато заяви Рекс щом тя седна небрежно на стола и заби глава в дървената маса, покрита с бежова, памучна бяла покривка. – Виждам, че не си се наспала?!
- Е може би нямаше да е така, ако не бяхте решили да викате в седем часа сутринта! - Изсъска гневно тя и придърпа каната с кафето.
-Скъпа на твоята възраст е по – добре да пиеш чай… - каза предпазливо майка й.
-На моята възраст е по – добре да мога да спя спокойно! – Отвърна още по – раздразнено момичето и си наля от черната течност. Нямаше и пет минути и тя вече бе пресушила чашата до дъно.
Следващият един час четиримата члена на семейството прекараха в мълчание. Рекс бе забил поглед в „Пророчески вести”, Вайълет шиеше някакъв гоблен, Нарциса се възхищаваше на новата си рокля, а Белатрикс просто седеше мълчаливо и наблюдаваше роднините си. Биенето на часовника поставен върху камината, извести, че е време семейството, че е време да тръгнат към гарата. Щяха да пътуват с летежна пудра до най – близката къща и от там щяха да тръгнат към небезизвестния „Перон 9/3.4”
Белатрикс едва – едва се престраши да мине през каменната бариера, страхувайки се, че ако не успее да мине ще се посини цялата, но в крайна сметка излезе ма магьосническия перон.
Вайълет вече ридаеше неудържимо и притискаше двете си дъщери здраво в прегръдките си.
-Много се пазете и ми пишете винаги когато можете!
-Мамо! Отиваме на училище на в някой друг свят! – Възмутено запротестира Бела и се опита да се освободи от ръцете й.
-Хайде скъпа пусни ги! Те ще бъдат добре!
В този момент бела обичаше баща суи. Целуна го по бузата и забърза към един от вагоните, който и се струваше по – празен.
Докато оглеждаше купетата погледа и се спря върху последното където в момента влизаше Луциус Малфой. Тя забърза натам и рязко отвори врата, като небрежно се подпря на рамката и ги загледа усмихнато. Вътре бяха русокосият й познат, Нот, Цабини, Гоил и Краб.
-Извинете ме момчета – каза тя с престорена свенливост – Дали ще може да седна при вас.
- Като се замисля, не е много – започна усмихвайки се Малфой, но Блек вече влизаше и сядаше на мястото откъм вратата, точно срещу Нот.
- Е все пак се радваме, че ще учиш в нашето училище! – Каза Гоил изведнъж без да свързва изговореното с някоя от подхванатите преди това теми.
- Поне някой се радва! – Промърмори тихо Бела и зарея оглед през далечният от нея прозорец. Рязко вратата на купето се отвори и вътре нахлу високо момче с кестенява коса, мускулесто тяло и тъмни, загадъчни очи. Той се огледа и погледа му попадна върху Белатрикс, която блееше през прозореца. Когато тя се обърна и срещна погледа му, цялата се разтрепери. Едва си поемаше дъх. Той само се усмихна подигравателно оглеждайки я цялата и излезе от купето. Спомените я връхлетяха като внезапна градушка.

„ Той я бутна грубо на земята покрита с мъхеста трева и покри тялото й със своето. Докато момичето се опитваше да измъкне пръчката си, той я сграбчи и заметна парчето дърво в ъгъла на поляната, обградена от храсти. Започна грубо да я целува, докато устните й не се подуха. Разкъса всичките и дрехи една по една и започна грубо да целува шията й, гърдите й, раменете, захапваше настървено сякаш ядеше жилаво месо, кожата й без да обръща внимание на риданията й и молбите й. замахна със собствената си пръчка и около китките и се овърза стегнато въже. Той хвана ръцете й и ги прикова над главата й. Започна с една ръка да съблича собствените си одежди, докато с голото си тяло отново притисна нейното. По кожата й вече се образуваха сини петна от зъбите му, а китките и се разраниха от непрекъснатото и дърпане.
Тя никога не си бе представял първият си път такъв. Бе мечтала за нещо нежно, романтично, с любимият човек, а ето, че сега бе пред неизбежното с този мошеник.
Мъчителен вик се откъсна от гърлото й, когато момчето грубо и силно отне девствеността й. Нежното създание под него се заизвива бясно и още по – болезнено, в опит да намали болката, но и това не стана. Не виждаше почти нищо от сълзи. Само усещаше грубите ръце, който я опипваха на всякъде, острите зъби, които хапеха нежната и кожа, грубите тласъци, който я караха да пищи от болка и страх.
Беше ужасно……”

Белатрикс бе вперила поглед във врата, неспособна да проговори. Гадеше й се. Главата й се замая. Тя бързо промърмори някакво извинение и тичешком се запъти към тоалетната. В момента, в който отвори малката врата се строполи на земята, надвеси се над тоалетната и започна да повръща. Не можеше да диша. Причерняваше й само като си спомнеше това, а от мисълта, че ще бъде в едно училище с онзи изверг съвсем и прилоша.
Чу нечий стъпки, после усети как някой отметна косата от лицето й и обхвана треперещите й рамене.
-Спокойно. Всичко е наред!
Веднага позна гласа на Луциус, но тялото и бе разтърсено от такива диви спазми на погнуса и отвращение към собственото си тяло и към онзи човек, че тя отново започна да повръща.
Когато се поуспокой, започна да си поема дъх дълбоко и се остави Малфой да я повдигне. Наведе се над мивката и изплакна устата и лицето си, след което отново пое дълбоко дъх.
-Вече съм добре…..Добре съм. – Каза тя възможно най – уверено, после се обърна към Луциус. – Благодаря!
-Реших, че ти е зле. Изхвърча пребледняла като призрак. Наред ли е всичко?
-Разбира се.
-Добре тогава. Трябва да облечем училищните мантии. Скоро ще пристигнем.